II Бягството
...
— Казах ти, че ще те чакам в рая, нали? — Дрезгавият глас ми действа възбуждащо.
— Хубаво е, когато можеш да си го създадеш сам — кимам аз, гледайки към кървавочервения надпис.
Забелязвам уплашения поглед на Майка, докато минавам покрай една холограма. Приближавам се до Титилайо и развълнувано улавям ръцете й в своите. Чувствам се още по-добре.
— Изглеждаш страхотно! Честит рожден ден! — поздравявам неловко аз.
В отговор тя се изсмива ехидно:
— Ако наричаш датата, в която механизирано рамо те е извадило от изкуствена утроба преди петнадесет цикъла, наричани години на една мъртва планета, намираща се на светлинни години от тук, така да бъде!
Смутено се изчервявам. Тя продължава:
— Ние сме мъртви, Густав. Всъщност никога не сме живели истински. Самото ни съществуване е в тотално противоречие със законите на природата.
Изрича тези думи с широка усмивка на красивото си лице. А увереността в гласа й я кара да изглежда по-жива от всички останали. Припомням си снощната ни среща, когато за първи път я забелязах в Общежитието. Поредната позната физиономия, която виждам всеки ден, но чието име не помня. Тогава тя не изглеждаше по-специална от всяка друга сестра в спираловидния коридор...
...
